ЗА КОРЕНИТЕ НА КРИЗАТА

         След провала на съветския модел на социализма, като че ли икономистите, не само у нас,  но и на Запад, се страхуват да споменат за “Капитала” на Маркс и неговото убедително доказване на причината за цикличните икономически кризи на капитализма. За последното столетие не малко усилия на икономическата наука на Запада бяха положени за  намиране на  средства в ръцете на държавата за преодоляване или най-малко, за притъпяване на остротата на кризите в световния капитализъм. Сред множеството предлагани и приемани икономически мерки, най-съществените бяха две:

·        ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА - като средство за разширяване на обхвата на пазарите за продукцията на развитите индустриални страни. Новите пазари наистина играеха съществена роля за износ на сврахпроизводството извън пределите на собствените страни. По този начин, макар и временно,  в тези страни се постигаше баланс на вътрешното потребление на стоки и покупателния фонд на населението, въпреки високата принадена стойност на труда, заедно  с това и баланс на пазара на труда.

Разбира се, за да има платежно търсене в разширените пазари, финансовите институции на развития капитализъм щедро кредитираха тези пазари. Създаваха се специални държавно гарантирани застрахователни институции за застраховане на износа на капитали и стоки със специфични застраховки, отнасящи се за конкретните страни от разширяващия се глобален пазар.

Заедно с това държавите и особено САЩ  провеждаха и съответни военно-страгегически мерки за поддържане сигурността на новите пазари.

Естествено за поддържането на платежоспособността на новите глобални пазари се разчиташе на внос от тях преди всичко на суровини и отчасти на евтин труд в установяване на особено трудоемки производства,    прилагащи ниско-квалифиран труд и производства замърсяващи околната среда . Много от големите химически концерни на развитите индустриални страни запазиха в централите си развойните си и научно-изследователски звена и изнесоха замърсяващите производства в новите пазари. Сумарно взето, за определен исторически период, тези процеси на глобализацията дадоха на идустриалния и на финансовя  капитал на развитите страни допълнителен и то значителен принаден продукт от операциите в новите глобални пазари, без да се засилват вътрешните  диспропорции между принадения продукт и вътрешното потребление.

Наред с положителните ефекти от глобализацията за големите индустриални страни, ставаме свидетели на изчерпването на този ресурс за безкризисно развитие на тези страни по простата причина, че новите пазари не развиваха адекватна собствена икономическа платежоспособност и в резултат дойде “дълговата криза”. Най-напред дълговата криза се прояви в най-слабите икономики на Африка и Латинска Америка, а в наши дни и в южна Европа.

·        КРЕДИТИРАНЕТО НА ПОТРЕБЛЕНИЕТО беше вторият важен стълб на политиката за притъпяване на кризата на свръхпроизводство по марксовата формула. За потребителските стоки беше широко развит механизмът на кредитните карти и лизинговото кредитиране, а за недвижимите имоти – ипотечното кредитиране. Не ще и дума, че за няколко десетилетия широкото кредитиране утилизира принадения продукт с нов финансов ресурс на вътрешното потребление. За известен период от време всичко изглежда прекрасно “...и вълкът сит и агнето цяло...” – стоките се реализират, индустрията и строителството формират високи печалби, но широките маси затъват в дългове и за да ги връщат, естествено трябва да свият потреблението и този процес води най-напред до намаляване на работни места, а в последствие до т.н. “лоши кредити” и фалити по цялата вертикала до върха на финансовите институции. Това се видя най-напред във водещата развита икономика на САЩ, а в последствие се разпростря  в цялата глобализирана пазарна икономика.

Като казваме в цялата глобализирана пазарна икономика, обаче не сме съвсем прави. Има развити индустриални икономики, в които до голяма степен се избягват тези остри кризисни явления. Типичен пример в това отношение е Швеция. Шведската социалдемократическа система се отличава с най-стръмната прогресивно подоходна система на облагане, съчетана със стимули (най-вече данъчни) за реинвестиране на печалбите на капитала. Набираният по този начин ресурс в държавния бюджет се използва за създаване на такова социално осигуряване, което до много голяма степен компенсира негативното отражение на принадената стойност върху потреблението и оттам – върху бумеранга на свръхпроизводството.

Естествено, този социалдемократичен модел не е по вкуса на едрия капитал в най-развитите капиталистически страни. Неговата алчност за свръхпечалби е на път да доведе света до дълбоки икономически и социални кризи. Това е разбираемо, а което е напълно не разбираемо е: как и защо правителството на тройната коалиция, председателствано от БСП,  въведе плоския данък в пълно противоречие с успешния социалдемократически модел ?!? И в допълнение на това политическо безумие, не се създадоха никакви стимули за реинвестиране на печалбите, особено в т.н. приоритетни области на икономиката.

Знам, че веднага ще се изтъкне аргументът за привличане на външни инвестиции в българската икономика. Да, но резултатите сочат, че външните инвестиции се насочиха не толкова в реалната икономика, не в стратегическите приоритетни за страната области, а в сферата на услугите – търговски и банкови услуги преди всичко.

Другият аргумент в защита на тази политика е, че главната цел на това правителство е била да ни харесат за членове на ЕС и НАТО. Да, вярно Швеция не е в НАТО и Еврозоната, но не затъва икономически както Гърция, доведена до това състояние от консерваторите на “Нова демокрация”.

Пред българската общественост левите политици трябва да излезат с ясни, честни позиции по изхода от кризата, без да замазват грешките си. Само така може да се спечели широка обществена подкрепа и да се сложи ред в държавата и икономиката. Такава силна подкрепа не може да се спечели само с критика на управлението на ГЕРБ, а с добре аргументиран набор от ясни, разбираеми социално-икономически позиции.

Според мен, обществото иска отговор на следните проблеми на политика на промяната:

(а) от къде да се вземат средства за съживяване на икономиката и постигане на такъв темп на ръста на брутния национален продукт, който да осигури догонване на средно европейското ниво на национален доход на глава от населението;

(б) как да се стимулира реинвестирането на печалбата и как да се облага луксът в потреблението;

(в) как трябва да се увеличат пълномощията на местната власт за сметка на прекомерната централизация в държавата;

(г) как да се намалят съществено управленските разходи в цялата държава;

(д) как да се преодолее демографският срив на България и да се осигури подмладяване на нацията;

(е) как да се осигури образование, адекватно на нуждите на икономиката ни;

Политическа сила, която не може да предложи приемливи позиции по тези проблеми, както за широките трудови маси, така и за бизнеса, няма шанс да води страната.

София, 14.10.2011

ЗА УПРАВЛЕНСКАТА КОМПЕТЕНТНОСТ

    

     За да се управлява страната успешно, безспорно се изискват ред качества, обикновено наричани държавнически познания, широка ерудиция и умение да се подбират кадри, които общо да осигуряват управленската компетентност. Тези качества са задължителни за всички членове на правителството, но най-вече за неговия ръководител. Нашата млада демокрация, обаче, показа, че на първо място в очите на избирателя стои харизмата на политика, а не преценката за неговите държавнически качества. Това води страната по хлъзгавия път надолу за икономическото състояние, за благосъстоянието на преобладаващата част от народа, за образователното ниво и обществения ред.

В развитите демокрации, където “лидерски партии” нямат място, партийните ръководства не могат и не си позволяват да избират за ръководните постове в държавата хора със слаба компетентност за сметка на голяма харизма. Към това се прибавят и законови (и то реално действащи) ограничения за партийни назначения в държавния апарат за сметка на компетентни и професионално подготвени кадри.

 

За жалост, у нас нещата стоят наопаки – за 10 години на власт идват два пъти чисто лидерски партии, при които идеологията е само декларативна и в течение на управленския мандат виждаме само неуспехи в управлението и обогатяване на една котерия от приближени на лидера.

 

Какво показват последните две години:

•                     Бюджетната политика се подчини на запазване на нисък дефицит не за сметка на ограничаване и намаляване на управленските разходи, а за сметка на не плащане на държавните задължения към бизнеса. Към това се прибави и замразяване на заплатите и пенсиите без оглед на инфлацията и в резултат - снижаване на вътрешното потребление, а от там удар по реалната икономика, увеличаване на безработицата и икономическата емиграция от страната. На фона на тази нерадостна картина виждаме едно сериозно увеличение на социално-икономическото неравенство в обществото. Една илюстрация на това са публикуваните неотдавна данни за движението на банковите депозити на населението – нарастване на големите банкови депозити на малък брой хора и намаляване на малките но многобройни депозити. Управлението на страната не се вълнува от бедственото състояние на малкия бизнес, който при пазарните икономики е основната опора на обществената стабилност. 

•                      В здравеопазването всички виждаме че цари хаос, независимо колко министри се сменят. Виждаме не до финансиране на здравните заведения, намаляване на дела на средствата за лекарства отпускани от НЗОК и прибиране на средствата от здравното осигуряване за да се запълни дупката зейнала във фискалния резерв на страната. Здравната система въведе увеличение на т.н. “потребителска такса” за здравно осигурените граждани, както при личните лекари така и при болничното обслужване. С други думи гражданите си плащат здравните осигуровки, държавата прибира голяма част от тях и ги кара да плащат повече за лекарства и здравно обслужване. Това може само да се нарече управленско безсилие и безпардонно отношение към населението. 
•                      Туристическата индустрия за България придоби нарастващо значение, особено в годините след присъединяването на страната към ЕС. Предприемачите своевременно оцениха очерталите се възможности пред този бранш и насочиха там значителни инвестиции. Нужно и особено важно беше, в този период, държавата да осигури ръководство, координация и контрол на процесите на развитие и осигуряване на междуведомствено съдействие за да се постигне, както запазване на екологията, така и качеството на туристическият продукт. Това можеше да се постигне само с управленска структура с ниво адекватно на ведомствата, с които се изисква координация – регионално, транспорт и съобщения, земеделие и култура. Вместо това туризма остана в периферията на вниманието на едно мега-министерство, а се направи министерство на спорта. Известно е, че страните с високи достижения в спорта нямат министерства на спорта, но страните с развита туристическа индустрия имат солидни структури за съдействие, координация и контрол на туристическата индустрия. Ето защо няма защо да се изненадваме от огромния провал на реномето на нашия туризъм при важния руски пазар. Според мен, персоналната вина на министър Трайков е твърде незначителна при установената отгоре структура за упражняване на държавната политика в туризма. Свидетели сме, също така, на голямо пренебрегване на екологическите изисквания при изграждането на туристическите обекти, както по морския бряг, така и в планинските курорти.

 

Нито една страна в света няма излишен интелектуален потенциал за да го разпилява и противопоставя в множество политически образувания. Това в най-голяма степен важи за България. За да имаме прогрес, у нас трябва да има силна лява партия и силна дясна партия, които да се състезават с идеи и реформаторски виждания. Това у нас сега липсва и на власт е лидерската партия ГЕРБ, която явно няма управленската компетентност нужна на страната.

Нека не виним българския избирател – той просто не гласува при тази разпокъсаност на политическите образувания.Това не се ли осъзнае от българските политици и остане ли на власт ГЕРБ още дълго – тежко ни.

 

Стоян Жулев

        15 септ. 11 г.

БЪЛГАРИЯ И ВЪНШНАТА НАМЕСА

Всички, които са следили действията на правителствата на България, знаят, че истинска независима българска политика не се е удавала на никое българско правителство от Освобождението насам.

По-щателните и непредубедени наблюдатели дори отчитат, че при опитите да се противопоставят на външния натиск някои лидери са ставали политически жертви. “Непослушниците” и в новата ни история са плащали скъпо – Цар Борис ІІІ - с живота си, Виденов - с тотално сриване на икономиката, Костов - не прие албанците от Косово и му се спретна “царски гамбит”.

Значи ли това, че българските правителства във времето, когато България е равноправен член на ЕС, трябва да пренебрегват изцяло нашия национален интерес, за да следват всички нареждания на Вашингтон или друга Велика сила ?

Старата имперска максима “разделяй и владей” се прилага успешно към нас. Не е нужно да се дават примери, за да се види, че насъскването отвън за противопоставяне на политическите сили в България е в пълен ход.В обстановката на всеобща политическа злоба и протоивопоставяне се гарантира, че не може да се създаде в България обединен национален фронт за отпор на външния диктат. Последователно, под външен натиск се противопоставят властите – президентска, изпълнителна и съдебна, при което посланици на велики сили да казват кой е прав и кой е крив.

Няма съмнение, че България е обект на геополитическа борба. В нея можем да сме жертва, но можем и да извличаме ползи, но ни трябва умело лавиране, национално обединение и привличане в управлението на целия наличен интелектуален потенциал, а не политически чистки и партизанщина, каквито наблюдаваме сега.

В резултат на горната жалка картина в политически ни живот, националните интереси се пренебрегват грубо и пагубно. Ето някои от тях:

·        Българският национален интерес твърдо диктува добросъседски отношения, но ние се съгласихме да станем плацдарм за военни действия срещу Сърбия;

·        Няма друга страна от НАТО, която да е дала територия за военни бази, макар от съюзна държава, без материално възмездяване, а ние дадохме на САЩ безплатно под смешната формула за “съвместно ползване”;

·        Вместо малкото средства, които икономиката ни може да отдели за отбрана да се насочат за модернизиране и укрепване на своите въоръжени сили, България се заангажира в международни операции в Ирак, Афганистан и Либия, без да е доказано в чий интерес се провеждат, нито биха могли да се определят като отбранителни операции на НАТО;

·        Закрихме експлоатацията на първите 4 блока на АЕЦ Колодуй при ясна техническа доказаност за тяхната безопасност – България загуби огромни средства;

·        Дадохме дългосрочен договор на фирма от САЩ за изкупуване на значително по-скъп електически ток отколкото произвеждат нашите български централи на същото българско гориво в Марица-изток;

·         Спряхме изграждането на петролопровода Бургас-Александропулос без доказани вредни екологични последици и лишихме България от чист годишен доход от около 30 мл.дол. само срещу хипотетичната опасност за замърсяване на крайбражието ни, а знаем че за десетилетия приемане на нефт за Нефтохим Бургас не са допуснати никакви замърсявания, с каквито ни плашат;

·        Българският етнически модел, станал за пример в Балканите, до значителна степен се дължи на правилната и последователна политика на ДПС, а днес сме свидетели на външен диктат да се срине този модел, като се направи втора партия на българските турци под непосредственото подчинение на съседна Турция. Това би било жестоко национално предателство с дългосрочни вредни последици за съдбата на България;

·        Светът се намира пред голямата техническа революция – електрифицирането на автомобилите, което означава значително изменение на структурата на енергоносителите – намаление на потреблението на нефт и газ и увеличение на потреблението на електроенергия. Нагла лъжа е , че можем да минем и след 2018 г. без нови крупни енергийни мощности т.е. без АЕЦ Белене. Дипломатите на САЩ не скриват противопоставянето си на антируска основа и като алтернатива ни налагат една неясна перспектива за добив на шистов газ – нито като доказани запаси, нито като екологическо въздействие, нито като себестойност. За жалост ГЕРБ и премиерът се подават на натиска;

·        И като връх на всичкия диктат до тук, се спира най-голямият промишлен обект на България – Лукойл Нефтохим с многомилионни загуби на страната. През всичките месеци от решението на правителството да се поставят он-лайн измерители на нефтопродуктите в Нефтохима, защо никой не е споменал дори, че има изоставане в монтажа, нежели да е алармирал общественоста, защото това са нашите интереси, на всички българи да работи този важен за цялата икономика комбинат?!? И хоп изведнаж се спира. С безпримерна наглост се опитват да ни убедят, че това се прави в наш интерес.

За да се спаси България е дошло време за нова кръгла маса, в която да се намерят главните насоки за защита на националните интереси. Нека признаем факта, че програмните различия между партиите у нас не са толкова големи,че да не позволяват сътрудничество в защита на коренните национални интереси. БСП и тройната коалиция проведоха най-дясната социална реформа – плоския данък. ГЕРБ не защитиха интересите на бизнеса с финансовата си политика, а дребният бизнес е изправен през масови фалити. Как да приемем, че са дясна партия. Ако признаем, че е нужно единение на всички в интерес на защита на националните интереси, то платформа може да се намери и създаване на Правителство на националното единство на равна основа от всички политически сили и безпартийни компетентни патриоти е нужно и възможно. Само такова правителство на националното единство може да устоява на външния натиск и истински да защити националните интереси на България.

Нека в избирателните кампании да се прокламират политики и цели, а не яростни атаки на опонента.

В днешно време мотото на Народното събрание “Съединението прави силата” е по-валидно от всякога. Да турим край на чуждата политиката “Разделяй и владей” – иначе ще затрием България!

СЕЛОТО И ЗЕМЯТА-КЪРМИЛНИЦА

Неотдавна пътувах през софйското поле и ми стана много тъжно да гледам плодородната земя, покрита с буйни тръни и друг бурен. В главата ми се въртяха мислите за тревогата, която световни авторитети бият за заплахата от недостига но храни в света, за изявленията на българския премиер, че можем да храним страни от Близкия Изток и за страшното обезлюдяване на нашите села.

Нима това не е едно от най-тревожните явления в годините на прехода?! Нима не ни тревожи, че внасяме традиционни българки земедески продукти от Европа и света, не за разнообразяване на асоритимента на пазара, а просто защото се запълват “дупки” в пазара – както поради прост недостиг, така и поради неконкурентност на български земеделски стоки?!

Не е нужно човек да е агроспециалист, за да види ясно причините, както и социалните и демографски резултати от това жалко състояние, вина за което носят, в една или друга степен,  всички управници на прехода.

Нека бъда правилно разбран, нямям никакво намерение да защитавам нито ТКЗС, а още по малко АПК. Днес за всеки е ясно, че отдалечаването на земеделеца от собственоста върху земята води до неефикасното и обработване, но заедно с това невероятното раздробяване на земята, върната в т.н. реални граници, е истинско препятствие на модерното механизирано и високо технологично земеделие.

Не е ли крайно време управлението на страната да погледне в опита на земеделието на водещите европейски производители като Дания например и да се направи национална стратегия за земеделското производство?!

Всеки непредубеден наблюдател у нас вижда следните уродливости, които явно са далече от вниманието на т.н. “политическа класа”:

1.      Няма държавна политика за комасация на земята, коята да защити интересите на ония, в името на които се извърши ликвидацията на ТКЗС и връщането на земята, довело до раздробяването и. Сега, против интересите на същити тия собственици, управляващите са оставили всичко на стихията на пазара на земятя – т.е. на заграбването на дребните парцели на безценица от големи наши и – забележете – и чужди агробизнесмени.

2.      Българкият земеделец е оставен при реализацията на продукцията си в ръцете на прекупвачи, които го оставят с мизерно заплащане, а на пазарите същата стока пристига алчно оскъпена, като същевременно фискът на държавата е жестоко ощетен. Някой да е чул за политика, която да защити и земеделските стопани и всички нас като потребители и данъкоплатци от тази спекула?!?

3.      Още в началото на миналия век умни българи са видели кооперирането като спасителната формула за българското земеделие. За съжаление, по-късно кооперативното движение получава жестоки удари и от десни и от леви политици, за да се стигне днес до това, че ако не са останалите “мохикани” земеделски кооперации, щяхме и хляб да внасяме. Нужно е изработването на специален закон за кооперативните форми при частното фермерство.

Такъв закон може да предвижда напр. как да се създават кооперации за реализация на продукцията на група фермери, произвеждащи еднаква продукция. Такава кооперация банките биха могли уверено да кредитират. Защо уверено – защото сега разликата в цената от производителя до магазина е не в проценти, а в пъти.

Такъв закон може да предвижда как животновъдите да си направят кооперация,  която да ги снабдява с фуражи и като копувачи на едро да постигат много по-изгодни условия.

Едва ли е нужно тук да изброявам всички дейности, които могат по- ефикасно да защитят интересите на фермера чрез специализирани кооперации и да станат проводници на модерните технологии.

 

4.      Може ли да продължава липсата на държавна политика за напояването у нас?!? Известен е фактът, че капиталистическа Америка е вложила огромни държавни средства за да докара водите на северозападните щати до пустинните земи на Калифорния и да даде шанс на фермерите там да дават изключително конкурентна земеделска продукция. За подобни държавни  проекти сигурно е, че можем да ползваме и европейски фондове и банкови кредити. Можем сега да приказваме разни басни за “бедственото положение на Гръцката икономика”, но полето на Егейска Тракия, в което навремето са пасли зимно време каракачанските стада, сега е напоявано интензивно земеделско поле, само благодарение на насочена последователна държавна политика за развитие на поливното земеделие там. А ние какво направихме от своите 10 мил. декара напоявани площи, та и сега нехаем!?!

5.      Липсата на истинска земеделска политика у нас води до масаво обезлюдяване на селата и стихийна урбанизация. Това означава огромни национални средства за урбанизацията – несравнимо по-скъпа инфраструктура от оная, която би подобрила устройството на селата, ако там има онова земеделие, за което става въпрос по-горе.

Стига политиканстване “кой колко е виновен” – на България са нужни хора с поглед по основните проблеми на социално-икономическото развитие на страната, хора патриоти, а не партизанстващи  хора, обединители за спасяването на Родината. Историята ни е дала един кът от рая сега доста запустял – нека върнем красотата на Българската земя-кърмилница с истинска земеделска политика.

СЛЕД ИМПЕРСКАТА ЕПОХА – КАКВО ОЧАКВА СВЕТА

Трябва още в началото да се съглася с г-н Роберт Каплан (вестник СЕГА от 21дек м.г.), че е дошъл историческият край на империите като доминиращи, военно-икономически, държавни образования. Това , обаче , съвсем не означава ,че трябва да приемем твърденията на този автор, че политическите турбуленции и нестабилности, настъпили след края на студената война, са последица от този край. За непредубедените наблюдатели е ясно, че докато едната империя се прибира у дома си , то другата, почувствала се победител в студената война, започва с всички възможни средства да заеме освободеното геополитическо пространство, както на Балканите , така и в Централна Азия.

Нещо, което често избягва от полезрението на мнозина експерти в международните отношения и което искам да разгледам тук по-подробно, се състои в следния исторически факт – напълно приложим и в днешно време – когото великите държави са следвали стратегия, подчинена на действителните дълготрайни (а не конюнктурни) икономически, интереси, то те са били успешни. И обратно, когато стратегията им е била насочена в посока приемуществено към геополитическа експанзия, то винаги ги е довеждало до катастрофални последици. Примери в историята биха могли да се приведат много, но тук искам да спомена само няколко по-съвременни. Съветската експанзия в Афганистан, Етиопия, Ангола и Куба преследваше само геополитически, но не и дълготрайни икономически интереси и всички те водеха до катастрофални резултати. Американските експанзии във Виетнам, Сомалия, Ирак и сега в Афганистан далеч нямат дълготрайни икономически измерения и също водят до катастрофални за САЩ резултати, независимо от оптимистичните твърдения на американските политици и генерали.

Независимо, че мнозина политици и наблюдатели на международните отношения не желаят да признаят факта на залеза на последната имперска сила в лицето на САЩ, анализите показват точно това.
Подходът при формулиране на мястото и възможното поведение на световните сили, обаче може да е твърде различен.
За една част от наблюдателите (повечето от тях в САЩ) е характерна инерцията на мисленето от периода на "Студената война" и запазилото се дори и през последния четвърт век приемуществено търсене на противоречията и конфликтите на интереси. Някои от тях дори не се притесняват да твърдят, че САЩ не могат да имат стратегия за външни отношения без да е посочен "враг №1". В анализите си Роберт Каплан* хем приема, че САЩ са на път да загубят ролята си на световен лидер, хем без да го афишира, отново търси възможните геополитически и военни съперници на САЩ. Философията тук е, че сферата на господство на един оттеглящ се световен лидер не може да остави своеобразен "вакуум" на влияние и доминация и това неминуемо трябва да породи нови апетити и конфликти.
Като не мога да приема тази философия, бих желал да посоча няколко примера от последния 20-ти век. Бяхме свидетели на две световни войни, предизвикани от съперничеството и имперските домогвания на Великобритания, Франция, Германия, Италия, СССР и Япония. През втората половина на 20ти век, обаче, икономическите интереси накараха западно-европейските метрополии да се откажат от колониите си, от съперничеството помежду си и да пристъпят към съзнателно и планирано осъществяване на икономическа и политическа интеграция.
С други думи - залезът на империите не води непременно до нестабилност и конфликти, а и до изграждане на международни отношения на съвършено друга база - базата на взаимноизгодното икономическо и последващо - политическо обединяване. Разбира се, това може да става само при наличие на сходство в социално- икономическите системи и при естественото стимулиращо въздийствие на процесите при сходство на цивилизациите. Докато цивилизациите са продукт на продължително историческо развитие и представляват по-консервативната характеристика на страните, то социално-икономическите характеристики са значително по-динамични и се обуславят от темповете на технологическото развитие. То ескалира по експоненциална динамика и императивно обуславя необходимостта от все по-голямомащабни пазари за стоки, капитали и технологии. Историята на последните 150 години показа, че тези императиви на икономическото развитие са достижими само по интеграционен, а не по конфронтационен път.
Трябва, обаче да се съгласим с извода на Роберт Каплан, че залезът на доминиращите свръхсили в глобален мащаб може и да доведе до значителна непредвидимост и нестабилност в съвременния свят. Това може да се случи ако политическите лидери на главните сили не се съобразяват с обективните процеси на технологическия и респективно на икономическия прогрес.
Тази тревожна възможност на съвременната световна политика налага политиците и изследователите на глобалните проблеми не толкова да се взират в новите възможни имперски претенденти като напр. Китай или нарастващото ислямско влияние, не в търсенето на нов “враг №1” на САЩ и НАТО, а в съвсем друга посока.
Тук ще изложа едно виждане, което макар и глобално, пряко засяга и нас българите.

1. Вярно , че глобализацията е реален съвременен феномен – определен, както от технологичното развитие, информационните технологии и пазарните необходимости. Но също така трябва да признаем, че той се развива, като процес с различна историческа скорост в различни географски региони. Тези региони се определят както от цивилизационни сходства, от културна и икономическа съвместимост, така и от възможностите за политическо сближаване без диктат и доминация..
2. Ако се изхожда от горното разбиране за глобализационните процеси, то могат да се формулират следните дългосрочни интереси на главните сили (част от които е нашата Родина) в международните отношения:
ЕС:
• има необходимостта да работи за взискателния пазар на САЩ и да ползва огромния и научно-изследователски потенциал в един развиващ се интеграционен процес в промишлеността;
• има първостепенна нужда от природните ресурси на Русия и от един голям и платежоспособен пазар като руския;
• има съществена нужда да намали военните си разходи като интегрира стратегическата си сигурност както с тази на САЩ така и на Русия.
САЩ:
• за разлика от пазарите на Япония и Китай, които носят огромен дисбаланс в търговския обмен на САЩ, то пазарите на ЕС и Русия са твърде изгодни в дългосрочен план;
• един военно-политически блок САЩ-ЕС-Русия би дало на Америка не само по-голяма сигурност, но и възможност за значително съкращаване на огромните и военни разходи ;
• сближаването на ЕС и Русия не само, че не е заплаха за икономическите интереси на САЩ, но представлява реална възможност за развитие на северно-атлантическия алианс до Далечния Изток;
Русия:
• има голяма нужда от пазарите на ЕС и САЩ за своите природни ресурси;
• нуждае се от технологиите на ЕС и САЩ за развитието на своята икономика;
• нуждае се не по-малко от САЩ и ЕС от налагане на едни стабилни и предсказуеми отношения с ислямския свят;
• намаляването на военните разходи за Русия са от много съществена важност, което може да стане само при един политико-икономически , а защо не и военен блок с ЕС и САЩ.
3. Цивилизационното и културно сходство на такава агломерация би бил допълнителен стабилизиращ фактор. Всички страни в такъв пакт могат да се съгласят от включването в него на Украйна, Грузия, Армения,а с времето и Белорусия.
4. Само такава геополитическа агломерация би могла в бъдеще да изгради равноправни и взаимноизгодни отношения с бързо растящите гиганти Китай, Индия и Бразилия.
5. Само с общите хармонизирани усилия на ЕС, Русия и САЩ може да се решат проблемите на Средна Азия. Без такива общи усилия няма да има стабилност и в Близкия Изток.
6. Технологичното и ресурсно сътрудничество на такъв един блок може да снижи енергийните му разходи и зависимостта от арабския и иранския петрол и газ,а от там и да се снижат ресурсите на агресивния ислям.
7. Когато става дума за възможното съществено намаляване на военните разходи на страните, се има предвид не намаляването на развойно изследователските работи, от които безспорно зависи до голяма степен общото технологическо ниво на страните, а за възможността за съгласувано и хармонизирано намаление на мащаба на военните компоненти на всяка една от страните в такава геополитическа система.
8. При формулирането на такъв подход към възможностите на постимперския свят не може да се избегне и въпросът за мястото на Турция в него. Както доводите на САЩ, така и резервите на Европа по въпроса за приемането на Турция в ЕС имат своята солидна аргументация. И все пак изводите практически се разминават. Каква би могла да бъде една обединяваща формула за ЕС и САЩ? Ето един подход в унисон с горе казаното по отношение на бъдещото сближаване на ЕС, САЩ и Русия:
• Процесът на вътрешно сближаване и хомогенизация на страните в ЕС се оказа съвсем не лек и твърде скъп за основните сили в ЕС дори в по-скромните мащаби на последните две разширения на ЕС. За ЕС приемането на Турция (също както и Русия) с мащабите си и спецификата в социалното и културно отношение би компроментирало процесите на понататъшната хомогенизация на ЕС и за това ще си остане неприемливо;
• Ако вместо подготовка за членство на Турция в ЕС се приеме една пътна карта за икономическа и геополитическа хармонизация на ЕС и САЩ в паралел с Турция и Русия могат да се постигнат изгодни резултати за всички страни в една такава агломерация. Тук не може да се избегне и въпросът, че такава “пътна карта” обезателно трябва да включва отказ както от страна на Русия, така и от страна на Турция от претенции за запазване или реализация на “специални отношения” със страни и територии, които са принадлежали на предишните империи респективно Османската и СССР;
• Нивата на сближаване между страните в един квартет САЩ, ЕС, Русия и Турция могат и трябва да вървят паралелно и равностойно.
• Резултатът от един такъв интеграционен процес, въпреки неговата сложност би бил огромен за глобалната стабилност.
Изказаното до тук е опит да се формулират императивите на новото време. Дълг е на политиците на тези страни да ги осмислят и да започнат да търсят практическите пътища за осъществяването им. Тези практически пътища без съмнение биха били сложни, трудни и ще изискват доста време. Резултатите, обаче, ще са такива, че оправдават всички усилия в тази насока.
Едва ли трябва да си правим илюзията, че такава политика няма да се натъкне на яростната съпротива на военно-промишлените комплекси на страните с мощните им пропагандни и финансови възможности, но интелигенцията на Америка, Европа, Русия и Турция трябва да приеме предизвикателството и да поведе борба за спечелване разбирането на огромните маси избиратели на страните за тази светла кауза – кауза на развитието и благоденствието.
Дай Боже!!!

ВРЕМЕ ЗА ТРЕЗВА ОЦЕНКА НА ПРЕХОДА И ИЗВОДИ

Слава Богу, заедно с многото негативи на прехода, дойде и голямото достижение от него – приемането на България в ЕС. Това, трябва да сме наясно, е само една открита въможност да се равним в икономически и културен план със западна Европа. Дали ще я реализираме, зависи преди всичко от нас, българите. За да се случи това, според мен, трябва да си отговорим на няколко въпроса и то в съгласие между основните съставни части на българското общество.

Ето поне някои от тях:

ПЪРВО: Обществото ни влезна в прехода като егалитарно – всички бяхме почти еднакво бедни и почти еднакво битово обезпечени(статистически на едно от челните места в света по процент от населението, живеещи в собствено жилище). В сравнение с днешната ни мярка, различията бяха несъществени. През времето на прехода се осъществи фрапантно разслояване на обществото в материално отношение. Днес имаме общество, съставено от малка прослойка много богати и огромна част хора, едва свързващи двата края. Това, което почти отсъства в обществената структура сега, е незначителната прослойка на т.н. средна класа – прослойката, която е в основата на стабилността на обществените отношения в съвремения капитализъм. Не е нужно да се считаме леви или десни, за да признем важноста и тежестта на този социално-икономически синдром и със всички сили – законодателни и възпитателни –да започнем да стимулираме развитието на средната класа у нас. В това направление има богат опит в практиката на развитите демократични страни – този опит просто трябва да се пренася у нас без особени пригаждания към интересите на едрия капитал. Политика насочена към стимулиране развитието на средната класа е продукт на визия с по-далечен хоризонт. Би следвало гражданското общество и особено интелегенцията да се ориентират точно и само към политическа сила, която показва и декларира такава визия относно бъдещето на България.

ВТОРО: Всички днес наблюдаваме растяща и ширеща се негативна, дори враждебна, настройка на голямата част от българското общество към богатите. В тази настройка – за голямо съжаление - не се прави разлика между ония богати, които по различни пътища незаконно се обогатиха, без да прибавят нищо за прираст на брутния продукт на страната и ония, които с предприемчивостта си, печелеха и инвестираха. Не ще и дума, че това е опасно развитие на обществената психология, а за съжаление, някои политици с користни интереси заиграват с тази нагласа в обществото. Нужно на страната ни е политиците и законодателите строго да разграничат отношението си към ония, които влагат парите си за създаване на допълнителен продукт и работни места, от ония, които са ориентирани към алчно, консумативно облагодетелстване без принос за ръст на общественото благосъстояние. В числото на последните, далеч не са само наркотрафикантите и откровени бандити, а хора намерили начин да мамят фиска, т.е. всички нас. За съжаление, с малки изключения, тази част от богатата прослойка е останала извън всисканието на закона. Това води до най-малко две крайно вредни за България последици:

-         усещане за безнаказаност при ограбване на обществения продукт;

-         убеждението в обикновенния гражданин, че всички богати са антиобществени субекти.

ТРЕТО: Несъмнено, едно от главните достижения на демокрацията е многопартийната система за политическа организираност на обществото и парламентарната държавна система. Тази система, за да бъде ефективна , обаче, трябва и да осигурява стабилност, да не допуска резки зиг-зази в регулациите на икономическия и административния живот на страната. Като погледнем назад в годините на прехода, виждаме люшкане, както на законотворчеството, така и на административните разпоредби и на кадровата политика в държавния апарат – нестабилност на икономическия климат и на управленските кадри. В резултат – намаляващи инвестиционни потоци отвън и спад в квалификацията и ефективността на управленския държавен апарат. Това последното е пагубно за страната, която с малкия си мащаб и силно отворена икономика просто не може да се развива без сериозни инвестиции отвън и особено от ЕС. Както виждаме сега, независимо от ниските данъци у нас, нямаме сериозни инвестиции в реалния сектор на българската икономика, а това ни довежда до намаление на работните места и значителна икономическа емиграция. Големите инвеститори винаги ще предпочитат да инвестират в страни със стабилност и ефективост на административната и правна система.

Тази нестабилност не може да се обясни просто с грешни подходи на отделните политически партии или на отделни политици – тя се корени в нашата конституционна уредба.

Естествено е в живота на всяка страна да настъпват промени, които да довеждат до сериозна преориентация на общественото отношение към политическите субекти и склоннст на обществото да преориентира вниманието и доверието си към други политики. На практика, при нашите условия това води до ново парламентарно мнозинство и в една или друга степен – до политически реваншизъм, промени в законите, промени в управленските кадри – под лозунга “от нас започва нова ера”. Това е обстановката, която не благоприятства предприемачеството и инвестиционния климат. Крайно време е това да се осъзнае и да се направят, без голямо отлагане, устройствени промени в България. Иначе нищо добро не ни чака – ще продължим да изоставаме и да се превръщаме в затънтена провинция на Европа.

Нека погледнем към опита на развитите парламентарни демокрации и ще видим, че по един или друг начин, там са заложени в държавното устройство гаранциите за стабилност на обществения, икономическия и правния живот на страните. Какви са някои от най-добрите примери?

В САЩ например Конгресът е двукамерен, като двете камери имат равни права в законодателния процес и когато под текущото настроение на обществото се смени болшинството в Камарата на представителите (избирана изцяло на всеки две години), то може да се отрази само на избирането на една трета от състава на горната камара Сената (сенаторите имат мандат от 6 години и на всеки 2 години изтича мандатът на една трета от състава). От друга страна, Президентът има право на вето, което може да се отхвърли само с квалифицирано мнозинство на двете камари на Конгреса и това затваря кръга на гаранции срещу нестабилност в управлението на държавата.

Още повече мерки в САЩ са заложени в конституцията за приемственост и стабилност в правораздаването, които тук не бих изброявал, но съм убеден, че няма пречки до много голяма степен да се възприемат у нас в една нова конституция. Основа на демокрацията е изборността на органите, които  защитават интересите на обществото, а това е законодателството, изпълителната власт прилагаща закона и правната система която да следи дали се прилага закона. У нас сега изборността е приложена за първите две страни от трите власти и не можем да претендираме, че сме последователно приели демократичното устройство на обществото, ако то няма думата чрез изборното начало в третата власт – съдебната система. По същество там имаме една пирамидално централизирана система. Квотният принцип на определяне на състава на ВСС е квази демократичен и не гарантира независимостта на съдебната система. Защо, например, прокурорът, в качеството му на обществен защитник, да не се избира директно от гражданите, чийто интерес той трябва да защитава в рамките на закона?!? Защо напр. Трите гилдии – адвокатура, прокуратура и съдии да не са тия, които незавизимо да избират ВСС без квоти определени от другите власти?!?

Под различни форми същите устройства са приложени във всички стари демокрации – независимо дали са републики или монархии. Един нагледен, исторически пример в тази насока е практиката на управление на Италия след Втората световна  война. Тогава с демократичните промени в страната настъпи значителен период на политическа и икономическа нестабилност и развихряне на организираната престъпност. Оздравителните процеси там започват с преустройство в държаното управление.

Ратувайки за такива конституционни промени у нас, естествено възниква въпросът не би ли довело това до много скъпо управление или би дало възможност за съществени икономии в управленските разходи. За да си отговорим, трябва да сравним колко избиратели преставлява един народен представител у нас и в западните демокрации. Унас на един народен представител се падат около 25 хил. избиратели, а в западните демокрации почти три пъти повече – 70-80 хил. Ако мерките ни са същите, то нормално би било да имаме парламент с 100 депутата и сенат от 30 сенатори, вместо сегашните 240 депутата.

В тази връзка стои изключително важният въпрос за качествения състав на народното представителство. Сегашната партийно-пропорционална система предопределя състав на партийните групи в парламента, състоящ се от малък брой активни партийни функционери и значителен брой слабо подготвени избранници, на които липсва лична критична оценка при дискутиране и гласуване на закони и решения, а просто се подчиняват на становището на своето партийно ръководство. Това, без съмнение, води до по-ниска компетентност и авторитет на парламента в обществото и от там - до некачествено законотворчество, апатия и ниска активност в избирателния процес. Нашето общество не е политически безразлично, а е обезверено, че може да избере най-подходящите хора – принудено да гласува по кабинетно съставени партийни листи.

За да се премахнат тези органични слабости на нашата парламентарна система не е нужно да изобретяваме, а да вземем опита на старите демокрации и го заложим в една нова конституция. Така например би могло да се определят толкова избирателни райна, колкото е броя на народните представители (респ. толкова сенатски района, колкото е броя на сенорите), а всяка партия да може да издигне един кандидат за  всеки избирателен район посочен не от партийната централа, а избран при вътрешнопартийни предварителни избори. По този начин кандидатът на дадената партия ще е спечелил доверието на съпартийците си в района и ще се бори за доверието на всички избиратели в района. Избраникът така не може да е посредствена и некомпетентна личност и не може да е просто послушен на партийната си централа. Такава система е гарантирана срещу  корупционна практика - купуване на депутатско място, както и преразпределение на депутатски места, прилагано сега с минималните бариери. Няма по-справедливо, по-демократично издигане на депутат, когато той е спечелил най-много гласове в избирателния район, независимо от коя партия е предложен и независимо в колко района тази партия е спечелила изборите.

Нека разгледаме един хипотетичен пример:

В един избирателен район участват напр. 8 партии. В тях има един изключително ерудиран, честен, популярен и обществено ангажиран кандидат, но той членува в партия, която в няционален мащаб не набира толкова гласове, че да прескочи процентната бариера. По сегашната наша изберателна система, той е вън от НС, а от същия район отива депутат, който няма същите качества и признание в района, но е от партия, която е събрала в национален мащаб изисквания процент. Без съмнение в този пример вота на населението от този район е подменен Нима това е демократично?!?

По-дългият мандат на сенаторите в горната камара и разсроченото време на избирането им, напр. по една трета на всеки избор за депутатите на долната камара, би отразило както настроението на обществото към изборната дата, така и приемственоста и стабилността на парламентарната функция.

Като се обсъжда проблемът за нова конституция, естествено изниква въпросът за пълномощията на държавния глава. Едва ли може да се приеме,че би  било развитие на демокрацията, ако се дадат повече управленски пълномощия на президента. Обаче, ролята на президента като коректив в законодателния процес е важна и нужна. Тя е съществен елемент във взаимния баланс на властите. Най-важната част от този взаимен баланс е правото на президентско вето. То сега е почти символично, защото се преодолява само с просто мнозинство от парламента – същото, което е гласувало закона.  Практически президентското вето само забавя приемането и обнародването на закона и не води до сериозно оценяване на мотивите на ветото. По друг начин биха стояли нещата, ако ветото се преодолява с квалифицирано болшинство и то от две камари на парламента. Мнозинството ще трябва да въведе убедителни промени за да събере квалифицирано болшинство при едно евентуално ново вето. Това би представлявало истински баланс на президентската и парламентарната власт, от което можe да се очаква много по- добро законотворчество. Не може да има добра и ефикасна демократична държава, ако не е установен добре действащ механизъм на баланс и взаимен контрол между властите.

И накрая – защо трябва да бягаме от широк дебат по необходимостта от конституционни промени и защо, след един такъв обществен дебет, да не се избере Велико народно събрание на мястото на следващите парламентарни избори?!? Нужна ни е широка обществена дискусия без партизанска защита на статуквото, защото то е изживяло времето си с двете десетилетия преход. Отношението по този въпрос на политиците ще бъде откровено свидетелство за демократично мислене или частно партизанско придържане към статуквото.