СЛЕД ИМПЕРСКАТА ЕПОХА – КАКВО ОЧАКВА СВЕТА

Трябва още в началото да се съглася с г-н Роберт Каплан (вестник СЕГА от 21дек м.г.), че е дошъл историческият край на империите като доминиращи, военно-икономически, държавни образования. Това , обаче , съвсем не означава ,че трябва да приемем твърденията на този автор, че политическите турбуленции и нестабилности, настъпили след края на студената война, са последица от този край. За непредубедените наблюдатели е ясно, че докато едната империя се прибира у дома си , то другата, почувствала се победител в студената война, започва с всички възможни средства да заеме освободеното геополитическо пространство, както на Балканите , така и в Централна Азия.

Нещо, което често избягва от полезрението на мнозина експерти в международните отношения и което искам да разгледам тук по-подробно, се състои в следния исторически факт – напълно приложим и в днешно време – когото великите държави са следвали стратегия, подчинена на действителните дълготрайни (а не конюнктурни) икономически, интереси, то те са били успешни. И обратно, когато стратегията им е била насочена в посока приемуществено към геополитическа експанзия, то винаги ги е довеждало до катастрофални последици. Примери в историята биха могли да се приведат много, но тук искам да спомена само няколко по-съвременни. Съветската експанзия в Афганистан, Етиопия, Ангола и Куба преследваше само геополитически, но не и дълготрайни икономически интереси и всички те водеха до катастрофални резултати. Американските експанзии във Виетнам, Сомалия, Ирак и сега в Афганистан далеч нямат дълготрайни икономически измерения и също водят до катастрофални за САЩ резултати, независимо от оптимистичните твърдения на американските политици и генерали.

Независимо, че мнозина политици и наблюдатели на международните отношения не желаят да признаят факта на залеза на последната имперска сила в лицето на САЩ, анализите показват точно това.
Подходът при формулиране на мястото и възможното поведение на световните сили, обаче може да е твърде различен.
За една част от наблюдателите (повечето от тях в САЩ) е характерна инерцията на мисленето от периода на "Студената война" и запазилото се дори и през последния четвърт век приемуществено търсене на противоречията и конфликтите на интереси. Някои от тях дори не се притесняват да твърдят, че САЩ не могат да имат стратегия за външни отношения без да е посочен "враг №1". В анализите си Роберт Каплан* хем приема, че САЩ са на път да загубят ролята си на световен лидер, хем без да го афишира, отново търси възможните геополитически и военни съперници на САЩ. Философията тук е, че сферата на господство на един оттеглящ се световен лидер не може да остави своеобразен "вакуум" на влияние и доминация и това неминуемо трябва да породи нови апетити и конфликти.
Като не мога да приема тази философия, бих желал да посоча няколко примера от последния 20-ти век. Бяхме свидетели на две световни войни, предизвикани от съперничеството и имперските домогвания на Великобритания, Франция, Германия, Италия, СССР и Япония. През втората половина на 20ти век, обаче, икономическите интереси накараха западно-европейските метрополии да се откажат от колониите си, от съперничеството помежду си и да пристъпят към съзнателно и планирано осъществяване на икономическа и политическа интеграция.
С други думи - залезът на империите не води непременно до нестабилност и конфликти, а и до изграждане на международни отношения на съвършено друга база - базата на взаимноизгодното икономическо и последващо - политическо обединяване. Разбира се, това може да става само при наличие на сходство в социално- икономическите системи и при естественото стимулиращо въздийствие на процесите при сходство на цивилизациите. Докато цивилизациите са продукт на продължително историческо развитие и представляват по-консервативната характеристика на страните, то социално-икономическите характеристики са значително по-динамични и се обуславят от темповете на технологическото развитие. То ескалира по експоненциална динамика и императивно обуславя необходимостта от все по-голямомащабни пазари за стоки, капитали и технологии. Историята на последните 150 години показа, че тези императиви на икономическото развитие са достижими само по интеграционен, а не по конфронтационен път.
Трябва, обаче да се съгласим с извода на Роберт Каплан, че залезът на доминиращите свръхсили в глобален мащаб може и да доведе до значителна непредвидимост и нестабилност в съвременния свят. Това може да се случи ако политическите лидери на главните сили не се съобразяват с обективните процеси на технологическия и респективно на икономическия прогрес.
Тази тревожна възможност на съвременната световна политика налага политиците и изследователите на глобалните проблеми не толкова да се взират в новите възможни имперски претенденти като напр. Китай или нарастващото ислямско влияние, не в търсенето на нов “враг №1” на САЩ и НАТО, а в съвсем друга посока.
Тук ще изложа едно виждане, което макар и глобално, пряко засяга и нас българите.

1. Вярно , че глобализацията е реален съвременен феномен – определен, както от технологичното развитие, информационните технологии и пазарните необходимости. Но също така трябва да признаем, че той се развива, като процес с различна историческа скорост в различни географски региони. Тези региони се определят както от цивилизационни сходства, от културна и икономическа съвместимост, така и от възможностите за политическо сближаване без диктат и доминация..
2. Ако се изхожда от горното разбиране за глобализационните процеси, то могат да се формулират следните дългосрочни интереси на главните сили (част от които е нашата Родина) в международните отношения:
ЕС:
• има необходимостта да работи за взискателния пазар на САЩ и да ползва огромния и научно-изследователски потенциал в един развиващ се интеграционен процес в промишлеността;
• има първостепенна нужда от природните ресурси на Русия и от един голям и платежоспособен пазар като руския;
• има съществена нужда да намали военните си разходи като интегрира стратегическата си сигурност както с тази на САЩ така и на Русия.
САЩ:
• за разлика от пазарите на Япония и Китай, които носят огромен дисбаланс в търговския обмен на САЩ, то пазарите на ЕС и Русия са твърде изгодни в дългосрочен план;
• един военно-политически блок САЩ-ЕС-Русия би дало на Америка не само по-голяма сигурност, но и възможност за значително съкращаване на огромните и военни разходи ;
• сближаването на ЕС и Русия не само, че не е заплаха за икономическите интереси на САЩ, но представлява реална възможност за развитие на северно-атлантическия алианс до Далечния Изток;
Русия:
• има голяма нужда от пазарите на ЕС и САЩ за своите природни ресурси;
• нуждае се от технологиите на ЕС и САЩ за развитието на своята икономика;
• нуждае се не по-малко от САЩ и ЕС от налагане на едни стабилни и предсказуеми отношения с ислямския свят;
• намаляването на военните разходи за Русия са от много съществена важност, което може да стане само при един политико-икономически , а защо не и военен блок с ЕС и САЩ.
3. Цивилизационното и културно сходство на такава агломерация би бил допълнителен стабилизиращ фактор. Всички страни в такъв пакт могат да се съгласят от включването в него на Украйна, Грузия, Армения,а с времето и Белорусия.
4. Само такава геополитическа агломерация би могла в бъдеще да изгради равноправни и взаимноизгодни отношения с бързо растящите гиганти Китай, Индия и Бразилия.
5. Само с общите хармонизирани усилия на ЕС, Русия и САЩ може да се решат проблемите на Средна Азия. Без такива общи усилия няма да има стабилност и в Близкия Изток.
6. Технологичното и ресурсно сътрудничество на такъв един блок може да снижи енергийните му разходи и зависимостта от арабския и иранския петрол и газ,а от там и да се снижат ресурсите на агресивния ислям.
7. Когато става дума за възможното съществено намаляване на военните разходи на страните, се има предвид не намаляването на развойно изследователските работи, от които безспорно зависи до голяма степен общото технологическо ниво на страните, а за възможността за съгласувано и хармонизирано намаление на мащаба на военните компоненти на всяка една от страните в такава геополитическа система.
8. При формулирането на такъв подход към възможностите на постимперския свят не може да се избегне и въпросът за мястото на Турция в него. Както доводите на САЩ, така и резервите на Европа по въпроса за приемането на Турция в ЕС имат своята солидна аргументация. И все пак изводите практически се разминават. Каква би могла да бъде една обединяваща формула за ЕС и САЩ? Ето един подход в унисон с горе казаното по отношение на бъдещото сближаване на ЕС, САЩ и Русия:
• Процесът на вътрешно сближаване и хомогенизация на страните в ЕС се оказа съвсем не лек и твърде скъп за основните сили в ЕС дори в по-скромните мащаби на последните две разширения на ЕС. За ЕС приемането на Турция (също както и Русия) с мащабите си и спецификата в социалното и културно отношение би компроментирало процесите на понататъшната хомогенизация на ЕС и за това ще си остане неприемливо;
• Ако вместо подготовка за членство на Турция в ЕС се приеме една пътна карта за икономическа и геополитическа хармонизация на ЕС и САЩ в паралел с Турция и Русия могат да се постигнат изгодни резултати за всички страни в една такава агломерация. Тук не може да се избегне и въпросът, че такава “пътна карта” обезателно трябва да включва отказ както от страна на Русия, така и от страна на Турция от претенции за запазване или реализация на “специални отношения” със страни и територии, които са принадлежали на предишните империи респективно Османската и СССР;
• Нивата на сближаване между страните в един квартет САЩ, ЕС, Русия и Турция могат и трябва да вървят паралелно и равностойно.
• Резултатът от един такъв интеграционен процес, въпреки неговата сложност би бил огромен за глобалната стабилност.
Изказаното до тук е опит да се формулират императивите на новото време. Дълг е на политиците на тези страни да ги осмислят и да започнат да търсят практическите пътища за осъществяването им. Тези практически пътища без съмнение биха били сложни, трудни и ще изискват доста време. Резултатите, обаче, ще са такива, че оправдават всички усилия в тази насока.
Едва ли трябва да си правим илюзията, че такава политика няма да се натъкне на яростната съпротива на военно-промишлените комплекси на страните с мощните им пропагандни и финансови възможности, но интелигенцията на Америка, Европа, Русия и Турция трябва да приеме предизвикателството и да поведе борба за спечелване разбирането на огромните маси избиратели на страните за тази светла кауза – кауза на развитието и благоденствието.
Дай Боже!!!

ВРЕМЕ ЗА ТРЕЗВА ОЦЕНКА НА ПРЕХОДА И ИЗВОДИ

Слава Богу, заедно с многото негативи на прехода, дойде и голямото достижение от него – приемането на България в ЕС. Това, трябва да сме наясно, е само една открита въможност да се равним в икономически и културен план със западна Европа. Дали ще я реализираме, зависи преди всичко от нас, българите. За да се случи това, според мен, трябва да си отговорим на няколко въпроса и то в съгласие между основните съставни части на българското общество.

Ето поне някои от тях:

ПЪРВО: Обществото ни влезна в прехода като егалитарно – всички бяхме почти еднакво бедни и почти еднакво битово обезпечени(статистически на едно от челните места в света по процент от населението, живеещи в собствено жилище). В сравнение с днешната ни мярка, различията бяха несъществени. През времето на прехода се осъществи фрапантно разслояване на обществото в материално отношение. Днес имаме общество, съставено от малка прослойка много богати и огромна част хора, едва свързващи двата края. Това, което почти отсъства в обществената структура сега, е незначителната прослойка на т.н. средна класа – прослойката, която е в основата на стабилността на обществените отношения в съвремения капитализъм. Не е нужно да се считаме леви или десни, за да признем важноста и тежестта на този социално-икономически синдром и със всички сили – законодателни и възпитателни –да започнем да стимулираме развитието на средната класа у нас. В това направление има богат опит в практиката на развитите демократични страни – този опит просто трябва да се пренася у нас без особени пригаждания към интересите на едрия капитал. Политика насочена към стимулиране развитието на средната класа е продукт на визия с по-далечен хоризонт. Би следвало гражданското общество и особено интелегенцията да се ориентират точно и само към политическа сила, която показва и декларира такава визия относно бъдещето на България.

ВТОРО: Всички днес наблюдаваме растяща и ширеща се негативна, дори враждебна, настройка на голямата част от българското общество към богатите. В тази настройка – за голямо съжаление - не се прави разлика между ония богати, които по различни пътища незаконно се обогатиха, без да прибавят нищо за прираст на брутния продукт на страната и ония, които с предприемчивостта си, печелеха и инвестираха. Не ще и дума, че това е опасно развитие на обществената психология, а за съжаление, някои политици с користни интереси заиграват с тази нагласа в обществото. Нужно на страната ни е политиците и законодателите строго да разграничат отношението си към ония, които влагат парите си за създаване на допълнителен продукт и работни места, от ония, които са ориентирани към алчно, консумативно облагодетелстване без принос за ръст на общественото благосъстояние. В числото на последните, далеч не са само наркотрафикантите и откровени бандити, а хора намерили начин да мамят фиска, т.е. всички нас. За съжаление, с малки изключения, тази част от богатата прослойка е останала извън всисканието на закона. Това води до най-малко две крайно вредни за България последици:

-         усещане за безнаказаност при ограбване на обществения продукт;

-         убеждението в обикновенния гражданин, че всички богати са антиобществени субекти.

ТРЕТО: Несъмнено, едно от главните достижения на демокрацията е многопартийната система за политическа организираност на обществото и парламентарната държавна система. Тази система, за да бъде ефективна , обаче, трябва и да осигурява стабилност, да не допуска резки зиг-зази в регулациите на икономическия и административния живот на страната. Като погледнем назад в годините на прехода, виждаме люшкане, както на законотворчеството, така и на административните разпоредби и на кадровата политика в държавния апарат – нестабилност на икономическия климат и на управленските кадри. В резултат – намаляващи инвестиционни потоци отвън и спад в квалификацията и ефективността на управленския държавен апарат. Това последното е пагубно за страната, която с малкия си мащаб и силно отворена икономика просто не може да се развива без сериозни инвестиции отвън и особено от ЕС. Както виждаме сега, независимо от ниските данъци у нас, нямаме сериозни инвестиции в реалния сектор на българската икономика, а това ни довежда до намаление на работните места и значителна икономическа емиграция. Големите инвеститори винаги ще предпочитат да инвестират в страни със стабилност и ефективост на административната и правна система.

Тази нестабилност не може да се обясни просто с грешни подходи на отделните политически партии или на отделни политици – тя се корени в нашата конституционна уредба.

Естествено е в живота на всяка страна да настъпват промени, които да довеждат до сериозна преориентация на общественото отношение към политическите субекти и склоннст на обществото да преориентира вниманието и доверието си към други политики. На практика, при нашите условия това води до ново парламентарно мнозинство и в една или друга степен – до политически реваншизъм, промени в законите, промени в управленските кадри – под лозунга “от нас започва нова ера”. Това е обстановката, която не благоприятства предприемачеството и инвестиционния климат. Крайно време е това да се осъзнае и да се направят, без голямо отлагане, устройствени промени в България. Иначе нищо добро не ни чака – ще продължим да изоставаме и да се превръщаме в затънтена провинция на Европа.

Нека погледнем към опита на развитите парламентарни демокрации и ще видим, че по един или друг начин, там са заложени в държавното устройство гаранциите за стабилност на обществения, икономическия и правния живот на страните. Какви са някои от най-добрите примери?

В САЩ например Конгресът е двукамерен, като двете камери имат равни права в законодателния процес и когато под текущото настроение на обществото се смени болшинството в Камарата на представителите (избирана изцяло на всеки две години), то може да се отрази само на избирането на една трета от състава на горната камара Сената (сенаторите имат мандат от 6 години и на всеки 2 години изтича мандатът на една трета от състава). От друга страна, Президентът има право на вето, което може да се отхвърли само с квалифицирано мнозинство на двете камари на Конгреса и това затваря кръга на гаранции срещу нестабилност в управлението на държавата.

Още повече мерки в САЩ са заложени в конституцията за приемственост и стабилност в правораздаването, които тук не бих изброявал, но съм убеден, че няма пречки до много голяма степен да се възприемат у нас в една нова конституция. Основа на демокрацията е изборността на органите, които  защитават интересите на обществото, а това е законодателството, изпълителната власт прилагаща закона и правната система която да следи дали се прилага закона. У нас сега изборността е приложена за първите две страни от трите власти и не можем да претендираме, че сме последователно приели демократичното устройство на обществото, ако то няма думата чрез изборното начало в третата власт – съдебната система. По същество там имаме една пирамидално централизирана система. Квотният принцип на определяне на състава на ВСС е квази демократичен и не гарантира независимостта на съдебната система. Защо, например, прокурорът, в качеството му на обществен защитник, да не се избира директно от гражданите, чийто интерес той трябва да защитава в рамките на закона?!? Защо напр. Трите гилдии – адвокатура, прокуратура и съдии да не са тия, които незавизимо да избират ВСС без квоти определени от другите власти?!?

Под различни форми същите устройства са приложени във всички стари демокрации – независимо дали са републики или монархии. Един нагледен, исторически пример в тази насока е практиката на управление на Италия след Втората световна  война. Тогава с демократичните промени в страната настъпи значителен период на политическа и икономическа нестабилност и развихряне на организираната престъпност. Оздравителните процеси там започват с преустройство в държаното управление.

Ратувайки за такива конституционни промени у нас, естествено възниква въпросът не би ли довело това до много скъпо управление или би дало възможност за съществени икономии в управленските разходи. За да си отговорим, трябва да сравним колко избиратели преставлява един народен представител у нас и в западните демокрации. Унас на един народен представител се падат около 25 хил. избиратели, а в западните демокрации почти три пъти повече – 70-80 хил. Ако мерките ни са същите, то нормално би било да имаме парламент с 100 депутата и сенат от 30 сенатори, вместо сегашните 240 депутата.

В тази връзка стои изключително важният въпрос за качествения състав на народното представителство. Сегашната партийно-пропорционална система предопределя състав на партийните групи в парламента, състоящ се от малък брой активни партийни функционери и значителен брой слабо подготвени избранници, на които липсва лична критична оценка при дискутиране и гласуване на закони и решения, а просто се подчиняват на становището на своето партийно ръководство. Това, без съмнение, води до по-ниска компетентност и авторитет на парламента в обществото и от там - до некачествено законотворчество, апатия и ниска активност в избирателния процес. Нашето общество не е политически безразлично, а е обезверено, че може да избере най-подходящите хора – принудено да гласува по кабинетно съставени партийни листи.

За да се премахнат тези органични слабости на нашата парламентарна система не е нужно да изобретяваме, а да вземем опита на старите демокрации и го заложим в една нова конституция. Така например би могло да се определят толкова избирателни райна, колкото е броя на народните представители (респ. толкова сенатски района, колкото е броя на сенорите), а всяка партия да може да издигне един кандидат за  всеки избирателен район посочен не от партийната централа, а избран при вътрешнопартийни предварителни избори. По този начин кандидатът на дадената партия ще е спечелил доверието на съпартийците си в района и ще се бори за доверието на всички избиратели в района. Избраникът така не може да е посредствена и некомпетентна личност и не може да е просто послушен на партийната си централа. Такава система е гарантирана срещу  корупционна практика - купуване на депутатско място, както и преразпределение на депутатски места, прилагано сега с минималните бариери. Няма по-справедливо, по-демократично издигане на депутат, когато той е спечелил най-много гласове в избирателния район, независимо от коя партия е предложен и независимо в колко района тази партия е спечелила изборите.

Нека разгледаме един хипотетичен пример:

В един избирателен район участват напр. 8 партии. В тях има един изключително ерудиран, честен, популярен и обществено ангажиран кандидат, но той членува в партия, която в няционален мащаб не набира толкова гласове, че да прескочи процентната бариера. По сегашната наша изберателна система, той е вън от НС, а от същия район отива депутат, който няма същите качества и признание в района, но е от партия, която е събрала в национален мащаб изисквания процент. Без съмнение в този пример вота на населението от този район е подменен Нима това е демократично?!?

По-дългият мандат на сенаторите в горната камара и разсроченото време на избирането им, напр. по една трета на всеки избор за депутатите на долната камара, би отразило както настроението на обществото към изборната дата, така и приемственоста и стабилността на парламентарната функция.

Като се обсъжда проблемът за нова конституция, естествено изниква въпросът за пълномощията на държавния глава. Едва ли може да се приеме,че би  било развитие на демокрацията, ако се дадат повече управленски пълномощия на президента. Обаче, ролята на президента като коректив в законодателния процес е важна и нужна. Тя е съществен елемент във взаимния баланс на властите. Най-важната част от този взаимен баланс е правото на президентско вето. То сега е почти символично, защото се преодолява само с просто мнозинство от парламента – същото, което е гласувало закона.  Практически президентското вето само забавя приемането и обнародването на закона и не води до сериозно оценяване на мотивите на ветото. По друг начин биха стояли нещата, ако ветото се преодолява с квалифицирано болшинство и то от две камари на парламента. Мнозинството ще трябва да въведе убедителни промени за да събере квалифицирано болшинство при едно евентуално ново вето. Това би представлявало истински баланс на президентската и парламентарната власт, от което можe да се очаква много по- добро законотворчество. Не може да има добра и ефикасна демократична държава, ако не е установен добре действащ механизъм на баланс и взаимен контрол между властите.

И накрая – защо трябва да бягаме от широк дебат по необходимостта от конституционни промени и защо, след един такъв обществен дебет, да не се избере Велико народно събрание на мястото на следващите парламентарни избори?!? Нужна ни е широка обществена дискусия без партизанска защита на статуквото, защото то е изживяло времето си с двете десетилетия преход. Отношението по този въпрос на политиците ще бъде откровено свидетелство за демократично мислене или частно партизанско придържане към статуквото.