Трябва още в началото да се съглася с г-н Роберт Каплан (вестник СЕГА от 21дек м.г.), че е дошъл историческият край на империите като доминиращи, военно-икономически, държавни образования. Това , обаче , съвсем не означава ,че трябва да приемем твърденията на този автор, че политическите турбуленции и нестабилности, настъпили след края на студената война, са последица от този край. За непредубедените наблюдатели е ясно, че докато едната империя се прибира у дома си , то другата, почувствала се победител в студената война, започва с всички възможни средства да заеме освободеното геополитическо пространство, както на Балканите , така и в Централна Азия.
Нещо, което често избягва от полезрението на мнозина експерти в международните отношения и което искам да разгледам тук по-подробно, се състои в следния исторически факт – напълно приложим и в днешно време – когото великите държави са следвали стратегия, подчинена на действителните дълготрайни (а не конюнктурни) икономически, интереси, то те са били успешни. И обратно, когато стратегията им е била насочена в посока приемуществено към геополитическа експанзия, то винаги ги е довеждало до катастрофални последици. Примери в историята биха могли да се приведат много, но тук искам да спомена само няколко по-съвременни. Съветската експанзия в Афганистан, Етиопия, Ангола и Куба преследваше само геополитически, но не и дълготрайни икономически интереси и всички те водеха до катастрофални резултати. Американските експанзии във Виетнам, Сомалия, Ирак и сега в Афганистан далеч нямат дълготрайни икономически измерения и също водят до катастрофални за САЩ резултати, независимо от оптимистичните твърдения на американските политици и генерали.
Независимо, че мнозина политици и наблюдатели на международните отношения не желаят да признаят факта на залеза на последната имперска сила в лицето на САЩ, анализите показват точно това.
Подходът при формулиране на мястото и възможното поведение на световните сили, обаче може да е твърде различен.
За една част от наблюдателите (повечето от тях в САЩ) е характерна инерцията на мисленето от периода на "Студената война" и запазилото се дори и през последния четвърт век приемуществено търсене на противоречията и конфликтите на интереси. Някои от тях дори не се притесняват да твърдят, че САЩ не могат да имат стратегия за външни отношения без да е посочен "враг №1". В анализите си Роберт Каплан* хем приема, че САЩ са на път да загубят ролята си на световен лидер, хем без да го афишира, отново търси възможните геополитически и военни съперници на САЩ. Философията тук е, че сферата на господство на един оттеглящ се световен лидер не може да остави своеобразен "вакуум" на влияние и доминация и това неминуемо трябва да породи нови апетити и конфликти.
Като не мога да приема тази философия, бих желал да посоча няколко примера от последния 20-ти век. Бяхме свидетели на две световни войни, предизвикани от съперничеството и имперските домогвания на Великобритания, Франция, Германия, Италия, СССР и Япония. През втората половина на 20ти век, обаче, икономическите интереси накараха западно-европейските метрополии да се откажат от колониите си, от съперничеството помежду си и да пристъпят към съзнателно и планирано осъществяване на икономическа и политическа интеграция.
С други думи - залезът на империите не води непременно до нестабилност и конфликти, а и до изграждане на международни отношения на съвършено друга база - базата на взаимноизгодното икономическо и последващо - политическо обединяване. Разбира се, това може да става само при наличие на сходство в социално- икономическите системи и при естественото стимулиращо въздийствие на процесите при сходство на цивилизациите. Докато цивилизациите са продукт на продължително историческо развитие и представляват по-консервативната характеристика на страните, то социално-икономическите характеристики са значително по-динамични и се обуславят от темповете на технологическото развитие. То ескалира по експоненциална динамика и императивно обуславя необходимостта от все по-голямомащабни пазари за стоки, капитали и технологии. Историята на последните 150 години показа, че тези императиви на икономическото развитие са достижими само по интеграционен, а не по конфронтационен път.
Трябва, обаче да се съгласим с извода на Роберт Каплан, че залезът на доминиращите свръхсили в глобален мащаб може и да доведе до значителна непредвидимост и нестабилност в съвременния свят. Това може да се случи ако политическите лидери на главните сили не се съобразяват с обективните процеси на технологическия и респективно на икономическия прогрес.
Тази тревожна възможност на съвременната световна политика налага политиците и изследователите на глобалните проблеми не толкова да се взират в новите възможни имперски претенденти като напр. Китай или нарастващото ислямско влияние, не в търсенето на нов “враг №1” на САЩ и НАТО, а в съвсем друга посока.
Тук ще изложа едно виждане, което макар и глобално, пряко засяга и нас българите.
1. Вярно , че глобализацията е реален съвременен феномен – определен, както от технологичното развитие, информационните технологии и пазарните необходимости. Но също така трябва да признаем, че той се развива, като процес с различна историческа скорост в различни географски региони. Тези региони се определят както от цивилизационни сходства, от културна и икономическа съвместимост, така и от възможностите за политическо сближаване без диктат и доминация..
2. Ако се изхожда от горното разбиране за глобализационните процеси, то могат да се формулират следните дългосрочни интереси на главните сили (част от които е нашата Родина) в международните отношения:
ЕС:
• има необходимостта да работи за взискателния пазар на САЩ и да ползва огромния и научно-изследователски потенциал в един развиващ се интеграционен процес в промишлеността;
• има първостепенна нужда от природните ресурси на Русия и от един голям и платежоспособен пазар като руския;
• има съществена нужда да намали военните си разходи като интегрира стратегическата си сигурност както с тази на САЩ така и на Русия.
САЩ:
• за разлика от пазарите на Япония и Китай, които носят огромен дисбаланс в търговския обмен на САЩ, то пазарите на ЕС и Русия са твърде изгодни в дългосрочен план;
• един военно-политически блок САЩ-ЕС-Русия би дало на Америка не само по-голяма сигурност, но и възможност за значително съкращаване на огромните и военни разходи ;
• сближаването на ЕС и Русия не само, че не е заплаха за икономическите интереси на САЩ, но представлява реална възможност за развитие на северно-атлантическия алианс до Далечния Изток;
Русия:
• има голяма нужда от пазарите на ЕС и САЩ за своите природни ресурси;
• нуждае се от технологиите на ЕС и САЩ за развитието на своята икономика;
• нуждае се не по-малко от САЩ и ЕС от налагане на едни стабилни и предсказуеми отношения с ислямския свят;
• намаляването на военните разходи за Русия са от много съществена важност, което може да стане само при един политико-икономически , а защо не и военен блок с ЕС и САЩ.
3. Цивилизационното и културно сходство на такава агломерация би бил допълнителен стабилизиращ фактор. Всички страни в такъв пакт могат да се съгласят от включването в него на Украйна, Грузия, Армения,а с времето и Белорусия.
4. Само такава геополитическа агломерация би могла в бъдеще да изгради равноправни и взаимноизгодни отношения с бързо растящите гиганти Китай, Индия и Бразилия.
5. Само с общите хармонизирани усилия на ЕС, Русия и САЩ може да се решат проблемите на Средна Азия. Без такива общи усилия няма да има стабилност и в Близкия Изток.
6. Технологичното и ресурсно сътрудничество на такъв един блок може да снижи енергийните му разходи и зависимостта от арабския и иранския петрол и газ,а от там и да се снижат ресурсите на агресивния ислям.
7. Когато става дума за възможното съществено намаляване на военните разходи на страните, се има предвид не намаляването на развойно изследователските работи, от които безспорно зависи до голяма степен общото технологическо ниво на страните, а за възможността за съгласувано и хармонизирано намаление на мащаба на военните компоненти на всяка една от страните в такава геополитическа система.
8. При формулирането на такъв подход към възможностите на постимперския свят не може да се избегне и въпросът за мястото на Турция в него. Както доводите на САЩ, така и резервите на Европа по въпроса за приемането на Турция в ЕС имат своята солидна аргументация. И все пак изводите практически се разминават. Каква би могла да бъде една обединяваща формула за ЕС и САЩ? Ето един подход в унисон с горе казаното по отношение на бъдещото сближаване на ЕС, САЩ и Русия:
• Процесът на вътрешно сближаване и хомогенизация на страните в ЕС се оказа съвсем не лек и твърде скъп за основните сили в ЕС дори в по-скромните мащаби на последните две разширения на ЕС. За ЕС приемането на Турция (също както и Русия) с мащабите си и спецификата в социалното и културно отношение би компроментирало процесите на понататъшната хомогенизация на ЕС и за това ще си остане неприемливо;
• Ако вместо подготовка за членство на Турция в ЕС се приеме една пътна карта за икономическа и геополитическа хармонизация на ЕС и САЩ в паралел с Турция и Русия могат да се постигнат изгодни резултати за всички страни в една такава агломерация. Тук не може да се избегне и въпросът, че такава “пътна карта” обезателно трябва да включва отказ както от страна на Русия, така и от страна на Турция от претенции за запазване или реализация на “специални отношения” със страни и територии, които са принадлежали на предишните империи респективно Османската и СССР;
• Нивата на сближаване между страните в един квартет САЩ, ЕС, Русия и Турция могат и трябва да вървят паралелно и равностойно.
• Резултатът от един такъв интеграционен процес, въпреки неговата сложност би бил огромен за глобалната стабилност.
Изказаното до тук е опит да се формулират императивите на новото време. Дълг е на политиците на тези страни да ги осмислят и да започнат да търсят практическите пътища за осъществяването им. Тези практически пътища без съмнение биха били сложни, трудни и ще изискват доста време. Резултатите, обаче, ще са такива, че оправдават всички усилия в тази насока.
Едва ли трябва да си правим илюзията, че такава политика няма да се натъкне на яростната съпротива на военно-промишлените комплекси на страните с мощните им пропагандни и финансови възможности, но интелигенцията на Америка, Европа, Русия и Турция трябва да приеме предизвикателството и да поведе борба за спечелване разбирането на огромните маси избиратели на страните за тази светла кауза – кауза на развитието и благоденствието.
Дай Боже!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар