Неотдавна пътувах през софйското поле и ми стана много тъжно да гледам плодородната земя, покрита с буйни тръни и друг бурен. В главата ми се въртяха мислите за тревогата, която световни авторитети бият за заплахата от недостига но храни в света, за изявленията на българския премиер, че можем да храним страни от Близкия Изток и за страшното обезлюдяване на нашите села.
Нима това не е едно от най-тревожните явления в годините на прехода?! Нима не ни тревожи, че внасяме традиционни българки земедески продукти от Европа и света, не за разнообразяване на асоритимента на пазара, а просто защото се запълват “дупки” в пазара – както поради прост недостиг, така и поради неконкурентност на български земеделски стоки?!
Не е нужно човек да е агроспециалист, за да види ясно причините, както и социалните и демографски резултати от това жалко състояние, вина за което носят, в една или друга степен, всички управници на прехода.
Нека бъда правилно разбран, нямям никакво намерение да защитавам нито ТКЗС, а още по малко АПК. Днес за всеки е ясно, че отдалечаването на земеделеца от собственоста върху земята води до неефикасното и обработване, но заедно с това невероятното раздробяване на земята, върната в т.н. реални граници, е истинско препятствие на модерното механизирано и високо технологично земеделие.
Не е ли крайно време управлението на страната да погледне в опита на земеделието на водещите европейски производители като Дания например и да се направи национална стратегия за земеделското производство?!
Всеки непредубеден наблюдател у нас вижда следните уродливости, които явно са далече от вниманието на т.н. “политическа класа”:
1. Няма държавна политика за комасация на земята, коята да защити интересите на ония, в името на които се извърши ликвидацията на ТКЗС и връщането на земята, довело до раздробяването и. Сега, против интересите на същити тия собственици, управляващите са оставили всичко на стихията на пазара на земятя – т.е. на заграбването на дребните парцели на безценица от големи наши и – забележете – и чужди агробизнесмени.
2. Българкият земеделец е оставен при реализацията на продукцията си в ръцете на прекупвачи, които го оставят с мизерно заплащане, а на пазарите същата стока пристига алчно оскъпена, като същевременно фискът на държавата е жестоко ощетен. Някой да е чул за политика, която да защити и земеделските стопани и всички нас като потребители и данъкоплатци от тази спекула?!?
3. Още в началото на миналия век умни българи са видели кооперирането като спасителната формула за българското земеделие. За съжаление, по-късно кооперативното движение получава жестоки удари и от десни и от леви политици, за да се стигне днес до това, че ако не са останалите “мохикани” земеделски кооперации, щяхме и хляб да внасяме. Нужно е изработването на специален закон за кооперативните форми при частното фермерство.
Такъв закон може да предвижда напр. как да се създават кооперации за реализация на продукцията на група фермери, произвеждащи еднаква продукция. Такава кооперация банките биха могли уверено да кредитират. Защо уверено – защото сега разликата в цената от производителя до магазина е не в проценти, а в пъти.
Такъв закон може да предвижда как животновъдите да си направят кооперация, която да ги снабдява с фуражи и като копувачи на едро да постигат много по-изгодни условия.
Едва ли е нужно тук да изброявам всички дейности, които могат по- ефикасно да защитят интересите на фермера чрез специализирани кооперации и да станат проводници на модерните технологии.
4. Може ли да продължава липсата на държавна политика за напояването у нас?!? Известен е фактът, че капиталистическа Америка е вложила огромни държавни средства за да докара водите на северозападните щати до пустинните земи на Калифорния и да даде шанс на фермерите там да дават изключително конкурентна земеделска продукция. За подобни държавни проекти сигурно е, че можем да ползваме и европейски фондове и банкови кредити. Можем сега да приказваме разни басни за “бедственото положение на Гръцката икономика”, но полето на Егейска Тракия, в което навремето са пасли зимно време каракачанските стада, сега е напоявано интензивно земеделско поле, само благодарение на насочена последователна държавна политика за развитие на поливното земеделие там. А ние какво направихме от своите 10 мил. декара напоявани площи, та и сега нехаем!?!
5. Липсата на истинска земеделска политика у нас води до масаво обезлюдяване на селата и стихийна урбанизация. Това означава огромни национални средства за урбанизацията – несравнимо по-скъпа инфраструктура от оная, която би подобрила устройството на селата, ако там има онова земеделие, за което става въпрос по-горе.
Стига политиканстване “кой колко е виновен” – на България са нужни хора с поглед по основните проблеми на социално-икономическото развитие на страната, хора патриоти, а не партизанстващи хора, обединители за спасяването на Родината. Историята ни е дала един кът от рая сега доста запустял – нека върнем красотата на Българската земя-кърмилница с истинска земеделска политика.
Няма коментари:
Публикуване на коментар